Симулация и Симулакрум

Черната дупка в оптимизма



Името на Жан Бодрияр обикновено се свързва с проблематиката на постмодерната културна ситуация. Първият период на творчеството му прилича малко на социология и културология. В книги като "Политическа икономия на знака" и "Обществото на консумацията" той критикува Марксовата теория за стойността, но заедно с това всички други ценности, върху които се строят теоретичните конструкции в буржоазното общество. През 1977 Бодрияр атакува левицата и бива дамгосан от тогавашната, предимно лява, интелигенция във Франция. Със "Символичният обмен и смъртта" (1976) настъпва обрат в неговото творчество, който се състои в една радикализация на всички хипотези и дори в опита авторът да изявява посредством стила си своя предмет, т.е. когато пише за прелъстяването, да прелъстява, когато пише за тероризма, да упражнява теоретически тероризъм и т.н. ("Другият видян от него самия" 1987). Влиянието му в Америка е по-голямо, отколкото във Франция, например след напечатването на "Симулакрум и симулация" (1981) там възниква течение художници, които наричат себе си "симулационисти"; може би трябва да отбележим и нашия скромен полулегален сборник, озаглавен в негова чест "Агs simulacri" (изкуството на симулацията). Последните книги на Бодрияр са "Прозрачността на злото" и "Хладни спомени" (1990) и "Войната в Персийския залив не се състоя" (1991). Негова статия за промените В Източна Европа бе преведена в сп."„Изток - изток", бр.1, останалата част от разговора с него ще бъде публи¬кувана в сп. "Критика и хуманизъм".



Ивайло Дичев: Вие преминахте през марксизма, фройдизма, структурализма и продължихте нататък. Накъде?

Жан Бодрияр: Да, в онези години такава беше констелацията. Марксизъм е силно казано, някои елементи на теорията... фройдизма да... структурализма не можах да приема, макар че той беше на власт в онези години. Винаги съм бил по-скоро ситуационист, хетерогенен, Батай и тъй нататък.

Ивайло Дичев: Това като че ли продължава до книгата ви „Символичния обмен и смъртта"?

Жан Бодрияр: Да, след това настана някаква промяна.

Ивайло Дичев: Какво се случи тогава?

Жан Бодрияр: Тогава разбрах, че вместо да се прави критика, та дори най-радикална, трябва да се потърси друг подход. Прелъстяването (едноименната книга излиза през 1979, заб. - И.Д.) -това Вече не е критически анализ. Просто преминах от стадия на производството, Включително теоретичното производство, към стадия на прелъстяването, ако го наречем така, и за мен това беше поврат. Повече не се ситуирах в критичното поле, конструктивистко или деконструктивистко. Започнах да правя това, което ми се правеше, и така, както го разбирах, тъй да се каже, срещу течението в противоречие с преобладаващата мисъл.

Ивайло Дичев: Може ли да кажем, че вие сте отхвърлили мита за непременно критичния интелектуалец?

Жан Бодрияр: Да. Но то дойде от само себе си, това не беше съзнателно и героическо скъсване. Развитието на самите понятия, когато ги тласнеш до предела, това отиване до края на нещата ме накара да мина отвъд тази сфера. В този момент аз вече не бях в историята на развитието на идеите. Но тоВа не беше избор, аз просто правех това, които имах да правя.

Ивайло Дичев: Мога да си представя критиките, които са ви отправили - че на сте истински интелектуалец, че ставате съучастник на системата. Критичната позиция на интелектуалеца е един вид морално изискване в съвременния свят.

Жан Бодрияр: Разбира се, обвиняваха ме в теоретическа безотговорност. Отношенията ми с икономисти, социолози и този вид хора вече не можеха да бъдат същите. Почнаха да казват за мен, остави го, той разправя истории. това е теоретична фантастика... Впрочем това е вярно! Хората Ви отхвърлят, когато откажете да бъдете в нормата на конструктивността, на идеите. Ако Всеки път подставяте под съмнение основанията на всяка дисциплина, престават да ви разбират. Затова публиката на първите ми книги не прие книгите на втория ми период, четат ги други хора. Стана и това скъсване между мен и левицата (пак около 1977 - 1978). Хората искат да сте наляво или надясно, те не обичат тънкостите.

Ивайло Дичев: Вие, ако правилно разбирам, започвате да се отказвате от тази фаталност, която организираше текстовете ви, от този профетизъм -"реалността вече не е реална", "всички сме заложници". Като че ли във вашите предишни книги имаше един основополагащ мит - светът е бил някакъв и впоследствие поради развитието на определени неща той вече не е същият... и това е фатално.

Жан Бодрияр: О, да, аз бях отишъл твърде далеч в тази посока, до някакъв формализъм. Описвах една система, която не е вече основана върху реалността, по един също толкова нереален начин, като някакъв завършек, като необратимост - това, разбира се, не е вярно, не отговаря на социологическата или феноменологическата истина за нещата. Това е фантастика и естествено изкушението е да отидеш до самия край, до тоталната фантастика. И аз не искам да кажа, че вярвам, в смисъл че нещата се случват така...

Ивайло Дичев: Вие писахте, че съревнованието между принудителното безделие в комунистическите страни и трескавата дейност в капиталистическите не е още приключило и че не е сигурно кое от двете в хода на времето ще надделее. Как в тази перспектива виждате краха на комунистическите режими? Смятате ли, че има нещо по-дълбоко в този вид общества освен политическата диктатура? Свършено ли е наистина с този тип социална организация?

Жан Бодрияр: Наистина е трудно да се отговори. Що се отнася до взаимоотношение на сили, източеният блок наистина заплашваше Запада, но функционирайки в същата плоскост, колкото и лошо да го правеше в техниката, производството и тъй нататък. Значи можем да кажем, че това е било дефект, грешка, нещо негативно и че сега Изтокът се Връща към прогреса, западната техника. Западът в това отношение има еволюционистичен поглед, значи накрая, когато всичко се уреди, вторият и третият свят най-после ще се наредят заедно с него, всички ще влязат в консенсуса, в демокрацията, щастието и тъй нататък. Това е тоталната илюзия на Запада. Всъщност тези страни, ислямът, комунизмът създават сривове в западния свят, комунистическите страни не само се оттеглиха от позицията на силата, но изобщо напуснаха играта на Запада, те създадоха една черна дупка в оптимизма, в техническата еуфория. Значи това за мен е въпрос, защото се оказва, че историческата преработка и конверсия с нещо много трудно. Това според мен е Вярно за много други страни, за Бразилия, дори за Япония въпреки техниката. В източните страни. струва ми се, култивирането в западни ценности не само не е завършено, а като че ли постигнатото се руши. Не е ясно кой е спечелил в Бразилия, модернизацията на няколко съвсем тесни слоя или сриването на други, които имат тенденция да поглъщат първите. Играта не е завършена. Има западен модел, който нарича себе си универсален, но заедно с това има безброй други, които никога няма да влязат в него. И с това трябва да се отговори на наивната вяра, че Всичко е Въпрос на Време, че един ден ще успеем.

Ивайло Дичев: Западната цивилизация като че ли има потребност да си създава другия, в някакъв смисъл тя беше съучастник в създаването и удържането на комунистическия блок...

Жан Бодрияр: Да, но това след като другите бъдат изтребени. Първата фаза е изтребването на другите, а после започва въвеждането наново на другия. Другият като огледало - това вече не е истински друг. Но аз се питам дали не остават навсякъде хора други, но диви, които действуват против Запада и не приемат тази конверсия на другостта по образа и подобието на Запада и това производство на фалшиви разлики. Става нещо, което не съвсем добре разбираме. Появяват се другости, сривове, провали, злополуки; можем да наречем това средновековно варварство, можем да го наречем ислямски фундаментализъм, но всичко това крие една несводима съпротива на тази универсализация на модела. И това едва започва. Мислехме, че нещата са почти постигнати, но ето на, вижда се, че всичко е в процес на разпад. И рухването на източните страни е важен пункт в развитието на този процес.

Ивайло Дичев: Писахте, че демокрацията прилича на времето след критическата възраст... Може би в универсалното, в същото няма как да се живее и културата отново и отново ще произвежда някаква еротика, някаква ирационалност. Може би това и беше смисълът на тоталитарните безумия...

Жан Бодрияр: Да, може би трябва да очакваме едно връщане на принципа на злото, но това нищо не значи... Връщането на нещо, което е било непредсказуемо и което остава неразбираемо за нас. Как може да се съпротивляваш на рационалността, на прогреса, на щастието, как може да не приема някой това? Тук очевидно има нещо, свързано със силови отношения, и това е истински проблем, защото няма как да го решим стратегически с военни средства и тъй нататък. Американците мислят, че са спечелили третата световна война, но това е само защото тя не се състоя, а иначе няма нищо такова, точно обратното. Разбрахме колко е крехка цялата ни система от ценности. В този смисъл рухването на комунизма беше добра злополука на историята. Стана ясно, че има нещо иесводимо, неовладяемо, което расте и може би се изплъзва все повече из контрола на системата. Изтокът ни накара да поставим нещата под въпрос.

Ивайло Дичев: Воина с Ирак ни постави пред още един абсурд. Най-впечатляващият момент за мен беше тази паника около жертвите от страна на Запада (междувременно падна един самолет, където умряха повече хора). Правиш война, искаш слава, искаш да извършиш морално действие и заедно с това не можеш да понесеш мисълта дори за един-единствен убит. Когато става дума за доброволна смърт, за жертва, не за пътно произшествие.

Жан Бодрияр: Това като че ли беше по-страшно от сто и петдесет хилядите убити иракци. Тази липса на жертви значи първо, че изобщо не може да има победа, тя е нещо крайно негативно за мен. Смъртта е скандал. Това е едно от главните вътрешни противоречия, задънена улица на системата на ценностите.